Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01.2017 18:07 - Висшият масон Димитър Недков към Радев: “Що продаде Отечеството ни?“
Автор: zahariada Категория: Политика   
Прочетен: 3613 Коментари: 3 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image Висшият масон Димитър Недков към Радев: “Що продаде Отечеството ни?“ Публикувано на 08.01.2017  в България

 Предистория: Вчера, 8 януари 2017 г., Висшият масон, писателят и журналист Димитър Недков, който е Посветен в най-високата, 33-та степен на масонството и Член е на международната академия на илюминатите в Рим, написа следното във Фейсбук, цитат:

“утре по пладне… очаквайте едно откровено писмо от фронта към новият президент на България… мисля, че засега е известно само, че се казва Румен Радев… а дали това е самият той… продстои на доказване от негова страна… засега слуховете подсказват, че не е Румен Радев, а е проекция на нечии други въжделения… що пък утопистите да не проверим дали е така?… мисля, че на българите до гуша им дойде от задкулисието… ако и тоя ще е от това задкулисие… ами да си ходим... да й кажем „Сбогом на Българията!“ … и… това си е… ще заживеем навън… но някой ден… ако не ние… то децата ни, внуците ни… ще си върнат и ще попитат… абе, господине Радева… дето си се титулувал за българин на българите според длъжността ти на президент… що продаде Отичеството ни, заради двама-трима дето ти стъпиха на шията, че да си уредят имотите… най-страшният въпрос за един пилот е… ти защо катапултира от самолета???… знаеш го много добре, тоя въпрос господине Радева от анкетните въпроси при разследването на аварийни ситуации в мъжката ти досега професия…“


Вижте какво написа на страницата си във Фейсбук, днес 8 януари 2017 г. (публикуваме текста 1:1, без абсолютни  никаква редакторска намеса):

“Здравей… снощи ти обещах да пиша и сега докато всички спят, гледам да сколасам и с това… тук на фронта зимата скова земята… но пък си е зима – истинска, като едно време… хейтърчето и приятелката му четат за изпити… бежанчето сънува кошмари със сюжетите откъм Босфора, а ние с Бъфи се напъваме да пишем романът-антиутопия „Диктаторът“, дето се зарекох да е продължение на май несбъдналата се утопия „Президентът“… изпращам ти откъс от втората глава…не обръщай внимание на грешките-не е редактиран… ще дойде при теб пак оня, дето прилича на францисканския монах на Умберто Еко и отговаря за ересите в историята… дай му го… той знае къде да го отнесе… вчера писах нещо за задкулисието и гледам, че приятелите се възпламениха… ей в тая глава от „Диктаторът“ се опитвам нещо да намекна за какво иде реч…………………………………………………………………………………………………… “ … Пред очите му изплува образа на Даскала – съседът му, който се включи в предизборната кампания с удоволствието, че е доживял времето, когато можело да се поработи за идеала на Апостола – чистата и святата Република.
Когато дойде моментът да встъпва в длъжност и да се кълне пред Народното събрание, професор Богдан Филипов, за първи път в живота си изпита притеснение – какво точно трябва да каже в първата си публична реч като президент. Анализаторите твърдяха, че той спечелил изборите именно защото хората за първи път чували реч, в която не присъстват изтърканите предизборни политически клишета. Неочакваният кандидат бил ударил най-звучната плесница на откъсналия се от хорските неволи, самопровъзгласил се политически елит. Богдан преглътна самочувствието си на човек, който изказва само това, което мисли и се затвори един цял ден с Барбата и Даскала в домашния си кабинет.

– Виж кво Богдане, извинявай – господин Президент!.. Ша свикна! Да ма прощаваш, ама още не може ми се пречупи езика – започна Барбата докато разливаше в чашите първата порция скоч. – Мисля, че изобщо не трябва да ти пука за тия непрокопсаници в залата, дето окепазиха така авторитета на висшенародното събрание, че хората веднага сменят канала на телевизоро. Дотам сме я докарали с политиката! Избраха те, точно защото не си един от тая… Щях да кажа пасмина, ама хайде само между нас да си остане, за да опазим благоприличието!
– Прав е капитанът! – побърза да се намеси Даскалът. – Хм!.. Сещам се за оная препирня дето пламнала на първото българско Велико народно събрание… На Оборище… Дето се взело решението за въстанието… Аха да се провали заверата!
– Я кажи – сръчка го старият морски вълк. – То Богдан си е историк, ама нали знаете… Понякога от много акъл, пропущаме да се огледаме – що са патили тия преди нас.
Професорът кимна одобрително.
– Ами още не почнало събранието – заразказва Даскалът – и Апостолите поставили въпроса за правомощията си. Сами да решавали най-важните неща по бунта срещу султана… Чакайте бре хора! – скокнали веднага делегатите сбрали се от всички села и паланки… Учени глави сте. Спор няма. В писмовните дела се оправяте… Ама акъл от нас не щете ли?!?.. Та вие пътеките в Балкана не знаете накъде водят! Колко мляко дава една овца и колко самуна хляб излизат от чувал жито… Ние хубаво ще развеем байраците и гръмнем пушкалата, ама ако се закучат нещата с битките и плъзнат башибузуците по селата – как ще го коландрим народа?.. Жените, децата, старците… То тая работа само с правомощия не става!.. Всеки народ, табиет си има… За да го разбереш – гласът му трябва да чуеш. Туй дето представителство му викате… Защо иначе сте ни сбрали, като сами ще си решавате? Затуй ли зарязахме домашните и бихме пътя дотука?.. Нали с общегласие да решаваме заедно съдбата си!.. Ще ни чуете първо, пък ние във вашите апостолски работи няма да се месим. Вие най-добре знаете как да ги напишете потребностите ни до султана, когато ще му обяснявате защо сте му разбунили раята…
– Чу ли? – дръпна от цигарата Барбата. – Той ти го каза!… Демек, преди да се кълнеш, ще се обърнеш към народа… Ама няма да е зян, да припомниш и на тия в залата, че са вътре не защото са нещо по-висше от тия дето са ги изпроводили да умуват заедно – как по-добре да заживеят хората.
– Но не говори за пари, инвестиции и бизнес проекти! – намеси се отново Даскалът. – Това не е работа на президента… За тези неща си има правителство… Като ги слушах цял месец твоите опоненти по изборите какви ги говорят… Ами, че те всичките искаха да стават министър-председатели!.. Бюджет гласяха. Къщите щели да измазват. По дузина чужди инвеститори имали в джоба си. Бизнесът щели да вкарат в правия път. Заплатите ще скочели. Пенсиите и те – двойни… Всичко това хубаво! Но не е работа на президента.. Що ще прави тогава правителството?.. Ама, тия май не са чели Конституцията, бе Богдане!?!… Да бяха хвърлили поне едно око на президентските длъжности!
– Аз ти го казах!.. И пак ще го река – възпламени се Барбата. – Хората Богдане те избраха за – българин на българите. Да им възвърнеш самочувствието на българи. Да разкажеш на света, де е България и откога е. Да накараш децата да се гордеят, че са българчета. Да почетеш старците, че не са похарчили живота си напразно градейки държавата ни. Да вдигнеш главата на учителите, творците и самодейците, които пазят традициите и историята на този препатил от кво ли не през вековете народ. Да подсетиш църквата, че вярата е спасението на душите ни. Да напомниш на армията за кръвта по байраците ни и, че ще се мре и днес ако трябва, посегне ли чужд на нашето… Ей за това предприятие те калесаха за началник хората!
Богдан не смееше да прекъсне двамата побелели от уроците на живота достолепни българи, които застанаха до него, когато им заяви, че ще се кандидатира за президент на Републиката.

Когато го въведоха в Пленарната зала на Народното събрание, усети противоречивите погледи на изправилите се в негова чест двеста и четиридесет народни представители. Пред тях беше човекът, който разбърка доминото на политическите нрави в България. Неизкушеният от политиката, но популярен в целия свят учен – археологът Богдан Филипов. Голямата изненада на отминалите избори. Медиите ежедневно разказваха за многобройните коментари на десетки представители на световния интелектуален елит, които изразяваха с въодушевление мнението си, че явно ще бъде спасен балансът между богатството и мъдростта в затъващия в тежката криза на ценностите свят, след като хората посочват личности като професор Филипов за свои национални лидери.
Изправяйки се на трибуната Богдан почувства не толкова настроението в смълчалата се зала, колкото енергията на хилядите българи, застанали в този момент пред телевизионните екрани. Беше убеден, че тази енергия е положителна – заредена с очакванията на хората, които бяха повярвали, че той е предвестникът на нещо позитивно, градивно и връщащо вярата им в доброто… Не беше написал нито ред. Първата му реч като президент все още разбъркваше мислите в главата му, докато нагласяше микрофоните пред себе си. Погледна към балкона и не си пое въздух, докато не откри сред множеството от гостите на церемонията, седналите един до друг – Даскалът и Барбата. Погледите им се срещнаха. Тънка влага премрежи очите му. Привидя му се, че между двамата старци е седнал още един… Оня, тръгналият някога в невръстните му години да гони своята “американската мечта” идеалист, решил да смая Холивуд със сценарий за величието на един народ, участвал в писането на историята на европейската цивилизация. Авторът на шестте писма от Америка, които започваха със… “Скъпи сине…”. Този, който му липсваше цял живот и търсеше образа му в сънищата, за да създаде илюзията, че има кой да го нахока или потупа по рамото, когато трябваше да прави избор.
Залата беше притихнала в очакване, встъпващият в длъжност президент да наруши мълчанието си, което вече надхвърляше протоколното благоприличие… Откъде да знаеха, че и още нещо му липсваше на човека Богдан Филипов, който още в триумфалната нощ на изборите, когато в щаба му гърмяха опияняващото шампанско на победата, още по-силно усети липсата на най-важното за човекоподобните, Божие дарение – любовта. Погледът на онези две хубави очи за един мъж, които даказваха съществуването на – другата половина – превръщаща всеки човек в едно цяло.
Изреди всички церемониални обръщения към присъстващите длъжностни лица в държавната йерархия и започна… Сякаш някаква магическа сила изведнъж сложи в ред мисълта му.
“… Изправен съм тук по волята на свободния избор на суверена на Републиката – българският народ, който ме натовари с най-висшата отговорност – да го представлявам пред света и да съблюдавам, как се грижи за интересите му събраното тук народно представителство. Изборът на суверена ми вменява още и високоотговорната длъжност на главнокомандващ в най-важната битка на всеки народ населяващ заедно с останалите планетата Земя… Само една битка между хората, призвани от Твореца да живеят в мир и хармония помежду си има своето оправдание. Нарича се – битката за достойнството на един народ!.. Без достойнството си, нито един народ няма своята независимост… Без достойнство няма просперитет. Няма градеж. Няма щастие… Без достойнство има само безропотно преклонение пред чужда воля. Народ без достойнство се превръща в лесна плячка – жертва на интересите на други народи… Аз обещах да поведа битката за достойнството на нашия род – българският. В името на сътвореното от предците ни. В името на бъдещето на идващите след нас поколения…”
Аплодисментите, които го прекъснаха, гръмнаха първо от гостите разположени на балкона. Двеста и четиридесетте народни представители закъсняха с реакцията си. Някои дори се спогледаха. Не бяха свикнали да чуват подобни слова в тази зала. Години наред, народните избраници сътворяваха от тази трибуна оперетата на разделението на българския народ. Яростно се нападаха чрез словоблудството на омразата един към друг в преследването на тяснопартийните си въжделения. Приемаха закони обслужващи интересите на тясна олигархична прослойка, която печелеше от разпалваната умишлено война на българина срещу българина.
“… Уважаеми дами и господа, народни представители! Братя и сестри! Клетвата, която ще произнеса днес в този храм на съединението на българската мечта за чиста и свята република, ми вменява дълга да….”
Петият президент на Републиката говори дълго… За премълчаваните през последния четвърт век истини за моралната криза обхванала света, държавите, народите… За компрометираната демокрация и изпразнените й от съдържание институции… За арогантността на обяздилата човечеството “войнстваща посредственост” на провъзгласилата се за билетопродавач за Рая партокрация… За безскрупулния кариеризъм на вкопчили се в провалилият се глобализъм обезродени бюрократи… Трябваше да се каже всичко… Мълчанието водеше още по-надълбоко в задкулисието… В обвързващата зависимост от обезличаващите човешката личност пороци на бездушието и алчността… Мълчанието водеше към Тиранията… Диктатурата на помислилите се за Богоизбрани същества, напуснали полето на разума.

На следващия ден след клетвата на Богдан Филипов като президент на Република България, Барбата отново се пое заедно с голобрадото компютърджийче от предизборния щаб към старата каменна къща на брега на морето… “Що да ти се мотая тука в краката, господин Президент! – взе си довиждането побелелият старец. – Те сега ще почнат да те наобикалят всякакви, ама ти да внимаваш! Учил съм те как да разпознаваш чиляците от тарикатите.”
До вечерта старият морски вълк вече се беше сдобил с личен профил в социалната мрежа Фейсбук и съчини първият си пост:

“… Драги българи! Днес един от нас отхапа от ябълката на властта, изкушен от представата си за що е това България и ще го има ли изстрадалото ни Отечество като огнище на българщината по тази земя. Аз тоя младеж го зная от малък – читав  човек стана… Но какъв президент ще излезе  от него – не знам… Нагледахме се на всякакви чешити в тая пуста власт… Затова, да му рекна сега тук, пред всички вас, както го требва демокрацията, нали… Богдане!!!.. Властта е като камъка на шията дето те повлича към дъното, ако забравиш, че си обикновен чиляк.. А си се взел за  нещо по-така от хорицата дето те избраха, а си глътнал вода и си се удавил…  Да живее България!!!

Президентът прие отправената виртуална покана за приятелство от човека, който го беше учил да плува в дълбокото между скалите на буруна, където беше кацнала оцелялата от напъна на ветровете стара каменна къща, която понякога асоциираше с България… България – непомнещата годините си къща на родените в нея синове и дъщери на един изстрадал превратностите на съдбата си народ. Къщата пълна с реликвите, разказващи за веруюто на обитателите й. Домът, в който писваха детските гласчета и склопваха клепачите на поелите към другия свят старци. Пожълтелите фотографии по стените, разказващи за вчера и пълното чекмедже с писма завършващи с обещанието, че още само малко, и утре ще се завърнат запилелите се по друмищата обитатели на старата къща. Огнището разпалило магията на топлината под родната стряха… На такава България заприличваше старата къща край морето в мислите на петия Президент на Републиката.
От другата страна на мрежата, Барбата погали отхапаната ябълка на гърба на таблетчето си и въздъхна, поглеждайки към невръстното компютърджийче, което лакомо нагъваше от рибената чорба, която старият капитан беше спретнал в чест на пристигането му при морето. Такава манджа повелявала традицията за новодошлите на буруна.
– Ех момче, момче!.. Дали тия джаджи, от които отбираш – почука той по таблета – ще оправят света или хептен ще го объркат?
Компютърджийчето го погледна неразбиращо.
– За човещината ми е дерт, приятелю. За хорската слабост да вярват на приказки, без да са чули първо себе си. Да не загубим човека в това виртуалното, дето му викате, се питам. Да не забравим да се гледаме в очите, когато се хвалим и когато се хулим. Що за приятелство ще е, ако веднъж барем не сме се докоснали? И някакъв страх ме хваща, като я гледам тая джаджа, де била чудесията на технологиите… Лош ни е дертът на хората – това технологиите първо за зло да ги ползваме един срещу друг… От Барбата да го знаеш! Тъй стана и с атома навремето в края на Голямата война, та чак Айнщайн проплака! – поглади замислено брадата си, Барбата и махна с ръка, сякаш да пропъди черни мисли… – Ама я дай да ти сипя още една чорба! Услади ти се нали? От тая я няма никъде – да знаеш! Богдан с нея съм го захранвал… И виж… Президент стана!“

Димитър Недков, Фейсбук




Гласувай:
6



Спечели и ти от своя блог!
1. krumbelosvet - Не ничия,
16.01.2017 10:34
Земя ЗАВЛАДЯНА от Господаря на Света сме. И населението стана излишно.
цитирай
2. ok3223 - Рано е да вдигаме бял байрак ...
16.01.2017 11:57
Пътя е пред нас, и времето е наше ...
заедно, и дружно,ни смело да вървим.
Дружно да награбим наглите апаши,
всичките до корен,на вечно изтребим.
Милата България ще ни каже гласно.
- Пътя е свободен, посоката е ясна ...
цитирай
3. tota - Хубаво написано...
16.01.2017 13:16
но има НО, голямо НО, дали пръкналите се отново масони и тем подобни работят за Отечеството или за интереса си?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39752718
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031