В мрака, насред пустошта

свети ярко огнена клада

И пламъци жарко горят,

чезне бавно вещица млада...

 

Безстрашно стои срещу тях,

примирила вече съдбата

И жадуваща час подир час,

само полета и свободата.

 

И усеща в безмълвния транс

как живота отлита навеки,

как погубва огъня лют,

всяко бъдеще и всички древни завети.

 

Нищо не ще пощади,

гори злото в бурна стихия,

но добротата и нежността

също отнема с магия.

 

Всичко изчезва за миг...

Няма вече ни огън, ни клади,

красива и тиха нощта...

Но далеч от човешките драми.

Не изчезва нищо безследно,
Нито вещици, нито жарта,
Просто времето преобразява,
Представата ни за света.

Често случва се бавно,
Неусетно за нас, и така,
Ни оставя незрящи,
За истината, и същността.

Не сме богове и не трябва да сме,
Но в битка красива, макар и не лека,
Ще можем да видим (и дай боже да стигнем)
Идеала на Ницше за Свръхчовека…

А той е добър, и нежен, и мил,
Той е мислещ, за болката лек,
И всъщност, не е Свръхчовек,
Той е Аз,
той е Ти,
той е просто Човек.

Много е хубаво! ;)
Усмихна ме и ми даде повод за размисъл...
Благодаря ти! :)